Белослава и нежността на душата

Един разговор за вътрешната хигиена, творческите преврати, възпитанието на децата и нежността на душата.

27 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16'

Белослава и нежността на душата

27 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Плакала съм на нейната музика, влюбвала съм се и съм разлюбвала, пътувала съм, работила съм, докато я слушам и пак не мога да ѝ се наситя. Щастлива съм, че я познавам, но и без това щях да разбера, че песните идват от душата ѝ. Защото нежността на мелодията се ражда в сърцето. Вярвам, че всяка сцена има нужда от една Белослава. От един честен проповедник на любовта. А и чисто по женски, интуитивно, зная че човек с такава голяма коса и с толкова голяма усмивка не може да лъже. Носи и двете, когато я срещам. От година не е давала интервюта. Въпреки че винаги има какво да каже. Твърди, че не е суетна, но съм сигурна, че е напълно наясно с притегателната сила, която притежава. И като певица, и като жена.

Днес Белослава среща Интервюто. И е прекрасна.

От почти година не си давала интервюта. Как си, какво се случва с теб?

Много се промениха нещата след последните два концерта в Лондон, които направихме – последните по-големи предизвикателства, които съм имала по пътя на музиката, защото бях на сцена с едни изключителни музиканти. От българска страна бяхме аз, Живко Петров и Лили Йончева, благодарение на която за втори път попадаме в страхотен клуб. А на лондонска сцена това е ужасно трудно. Клубът, в който пяхме – Hideaway, е един от топ 5 за джаз и международна музика. Първо, това, че ни букнаха, беше много голяма радост за мен и второ, свирихме с уникални музиканти на сцената. Единият път бях с  Floacist, която е не просто певица, а поeтеса, като Ерика Баду, като Джил Скот. Поет, проповядващ чрез музиката. И първия, и втория път с нас на сцената беше копродуцентът на Симпли Ред, който е тромпетист – Ерик Робинсън. Говоря за светлинни години разлика. И то не за професионализъм, защото нашите музиканти по нищо не отстъпват. Говоря за мащабността на светлината, която тези хора носят. И  след тези концерти съм в страх, в културен шок, при все че съм човек, който в годините не съм ограничавала мирогледа си, пътуванията и срещите с интересни хора. Но когато се срещнеш на сцената с  едни богати духовно хора… Много ми е трудно от тогава насам, защото си дадох реална сметка,че живеем в едно много трудно време. И за първи път през всичките тези 16 години не ми се пее.

Да разбирам ли, че срещата с тези музиканти всъщност ти е подействала зле?

Подейства ми добре, защото сега зная, че оттук нататък не трябва да правя компромиси. Решенията, които взимам в живота си, никога не са продиктувани от депресията, от негативното и от трагедията, която мога да видя. Напротив, при мен тя винаги ескалира в нещо хубаво, продуктивно, голямо, приятно.

И това, което правя в момента в душата си, е един творчески преврат. Твърда чистка и хигиена, тотално отсяване на излишните участия, концерти и безсмислени пътешествия по села и паланки, градове и градчета.

Защото на нас много често ни се случва да свирим и да се качваме на сцени, на които на хората им е все едно кой застава срещу тях. Иначе за мен дали съм в селото, или съм в Лондон е все едно. Аз пак давам цялото си Аз. Цялото си сърце. Но едно е да го даваш, когато си на 20, защото ентусиазмът ти е безграничен, друго е да го даваш на 40, когато не само има много мисли в главата ти, но и енергията е по-малко. Всъщност тя е огромна, но вече чисто егоистична – само за неща, които аз харесвам. И мисля нещата, които сега започвам да правя, да са неща, които само аз ще харесвам. Няма да правя компромисни неща, както ми се е случвало през годините.

Какви са били тези компромиси?

Първо и най-вече със семейството ми. Защото аз откакто пея, винаги съм била семейна. И работя с много музиканти, които са бащи. Едно е да си бащата обаче, друго е да си майката. Ти си ядрото. И когато това ядро е ядро и на сцената, балансът е ужасно труден. Първо винаги съм се съобразявала с Евгени и Дара. Ето, тя сега ще навърши 18 и ангажиментът ми към нея е все по-малък и по-малък, но пък любовта ми е толкова безгранична, че не мога да я пусна. И през годините, докато растеше – от детската градина, през училищните години, до този момент – сутрин винаги съм с нея. Мога да пея до два през нощта някъде, но пътувам и се връщам вкъщи, за да стана в 7 сутринта и да я изпратя. Никога не съм си представяла, че тя ще стане и няма да ме види. Винаги съм искала първият човек, който вижда, да съм аз.

Аз оцених нещата, които майка ми прави за мен, чак когато и аз станах майка. Мислиш ли, че Дара разбира и оценява, че понякога ти коства усилие да си всяка сутрин до нея?

Мисля, че не. За съжаление, не. За нея моето внимание е даденост. Тя не знае друго. Не знае какво е да не е обгрижена, да няма закуска сутрин. Но пак установявам, че с годините имам нужда от повече сън. Аз доскоро спях по 5 часа на денонощие. Нещо, което и Евгени – собственият ми мъж, никога не е разбирал. „Как успяваш? Ставаш и пак си на път?“ Защото ние все сме на път. Но както казва баба ми: „На вола рогата не тежат.“ Всъщност, не мога да нарека това истински компромис. Това е начин на живот. Следващият компромис, който съм правила, е с всичките ми колеги. Аз не пея сама, не ходя с диск на сцената. Работя с много музиканти и нося отговорността да съм винаги точна, разбрана и адекватна. Поемаш участия, които ти понякога не искаш, но го правиш заради един, трети, пети… Това са другите компромиси, които правиш. Които също не са компромиси, защото музикантите са другото ми семейство.  И най-големите компромиси, които наричам компромиси, са заради мен самата, защото аз все още се уча да бъда жена. Цвети Христова (гримьорката) е една от жените, с които работя в годините в сферата на моята суета. Тази суета също ми убягва. И Цвети винаги ми е казвала: „Хайде този път да сложим и червило.“ А аз никога не съм носила червило. А тази година дори си купих. Червено. И преди последния лайф в София лайф клуб си сложих вкъщи. После отидох до гримьорната, огледах се и го изтрих. Прецених, че докато пея ще го изям, че не се харесвам и т.н. Тоест, неуспешни са опитите ми с червилото. И изобщо засега ми убягват разни женски неща, от които имам нужда. Да се глезя – да отида на масаж, на фризьор, да експериментирам по-често с косата си, която е подарък за мен. Искам да се видя под друг ъгъл. Обикновени женски работи искам да правя, които заради музиката, семейството, кучетата, тичането и да не отваряме вече дума за ресторантчето /това ново мое амплоа, което ми взима голяма част от енергията/, не успявам да направя. Аз съвсем се заградих със зависимости.

Явно сама си избрала този път.

Да, явно имам и енергия за това. Просто е въпрос на добро възпитание към нас, самите жените, защото знам, че много жени са в това положение. И е въпрос на дисциплина и възпитание да си наложим да крадем време за себе си по най-честния и благороден начин. Най-хубавата кражба.

Въпреки това винаги си супер елегантна. Изобщо, как успяваш да си хем елегантна във всеки един смисъл на думата, хем да си популярна? Възможно ли е това в България, където попфолкът е на почит?

Не знам. Никога не съм била в мейнстрийма, за да зная какво значи да си продаван добре. Въпреки че нямам концерт и зала, която да не е пълна. Не мога да се оплача от липса на последователи, фенове и много вярна публика за тези 16 години. Не мисля от страна на това какво е да продам нещо, защото нещата, които съм правила, са имали своята ответност.  За мен е много важно, пишейки моите текстове и песни, да бъда откровена. Защото, излъжа ли, мисля, че ще ми проличи. ще ме хванат. Това, което забелязвам, че се случва при мен е, че аз и моята публика сме от една кръвна група. И мен тази кръвна група ме устройва изключително.

Да, доста налудничави са хората, които идват на концертите, но пък са и от тези, които са пътували навън, учили са, работили са, връщали са се. Идват със суитчъри, гуменки, приятно, елегантно небрежни са. И мисля, че това са хората, които в нашата малка България, а и в света, са двигателите. Същинските двигатели. Не тези, които са на светло, тези, които виждаме и ни налагат по една или друга причина. От политическия свят, през икономическия, дипломатическия, светския, социалния, артистичния… Мисля, че хората, които движат света, са едни много тихички хора по гуменки, които от своите компютри така задвижват пластовете, че благодарение на това се случват неща. Това е скритата интелигенция.

А иначе ние сме от това поколение, което има страшно много проблеми на културния небосклон, но е и същото това издръжливо поколение, което в прехода оцеля и сега си има своята публика.

Колкото и да е готина тази публика, не ти ли е вече малка? Не мечтаеш ли за по-голяма сцена?

Да, малка ми е. Но пък ми помага фактът, че не съм амбициозна. Защото дали ще пея в Карнеги хол, или на Уембли, или тук във Варна в някое малко клубче на брега, удоволствието, което изпитвам, когато се качвам и слизам от сцената, е едно и също. Посланието, което имам нужда да споделя, е едно и също. И в крайна сметка, аз съм си аз заради идеята, която нося. А къде – това е второстепенен фактор.

Значи си наясно какво е посланието ти към публиката?

Да, аз знам какво е. Малко е шизофренно, идеалистично е прекалено. Най-ясно бих го описала, цитирайки една фраза от интервю на Мариус Куркински, която така ми се е забола в сърцето, че припознах в нея моята мисия, защото любовта стои зад всичко.

Аз живея с философията за любовта. Аз я намирам във всичко. За мен тя е най-важното нещо като сила и двигател. А това, за което говори Мариус, е един детайл, една ниша в любовта:  „Аз ще умра с копнеж хората да имат повече нежност в душите си.“ И аз го срещам това. И зная, че го има. И нежността на душата хем е много простичко нещо, защото касае една целувка, една среща с усмивка, едно хубаво, истинско „Как си?“ И в същото време „нежността на душата“ е една много хубава философия как да живеем целия си живот.

В музиката има толкова много нежност, аз дори прекалявам с тази нежност, но не мога да бъда друга. Искало ми се е, дори слушам по-агресивна музика, но не мога да бъда друга. Опитвала съм, но не излиза друг тон и може би трябва да се примиря с този факт. Музиката сама си диктува нашата среща. Аз там не се меся, тя сама ми казва какво да бъде. Когато се намеся с много мисли, не спя през нощите и не става хубаво. Тоест, трябва да бъде нещо, което не съм. Но да довърша това с нежността на душата и моята сравнително шизофренна мисия. Знаеш ли, аз всъщност като че ли се предизвиквам да имам и друг живот успоредно с музиката и нежността и любовта, която тя носи. Това е професия 24 часа в денонощието. И най-тъпият светофар на кръстовището може да предизвика в мен жестоки мисли. И започвам да пиша. Много неща, най-обикновени, могат да провокира сетивността ми, за да творя. Колата ми на нищо не прилича, листове, кафета, гуменки, чанти… И в същото време се нахендрям пак, защото виждам творчество в кулинарията и решавам, че ще имам чисто творчески ресторант, в който влизам толкова на 200, че попадам в най-големия битовизъм. Защото по-голям битовизъм от това да броиш грамажа на едни домати, купища детайли, свързани с бумащини и битовизъм, няма. И след това се качвам в колата, завалява дъжд, падат листата и аз се отнасям в съвсем друга посока. И мога само да благодаря на съдбата, че имам такова налудничаво виждане – да виждам живота в две различни измерения. Те може би са и много повече.

Кулинарията също е изкуство.

Така е. Не бих се захванала с нещо, което не е изкуство. Не съм практична и прагматична, но пък съм жив пример за това, че с много любов нещата се случват много по-лесно, отколкото ако има бизнес план за тях. В един момент дори ми се обадиха от Форбс и ме попитаха:  „Можем ли да говорим за Вас като за бизнес дама?“ И аз казах: „Не, благодаря за признанието, но последното нещо, което съм, е бизнес дама.“ Просто е въпрос на добра логистика, добра среща с хора, които са в бранша и изцяло твое желание да правиш красиви неща, за да оцелееш в този физически свят. Защото все още физическият свят ми е по-труден от духовния. Добре, че е Евгени, защото от нас двамата той е по-здраво стъпилият.

А и той е човек на изкуството. (б.а. съпругът на Белослава – Евгени Йонов e художник)

Той също е голям хаос. При нас нещата се намират в хаос и аз така зная къде са. За разлика от нашата дъщеря, за която, както в рекламата на Спрайт, често се питаме: „Къде сбъркахме?“ В добрия смисъл, разбира се. Нейната стая е аптека. При все че е художник, листовете й са в тубуси, всичко е подредено – графика, акварел, дрехи, всичко е по ред и цвят. В нашата стая влизаш и все едно сме две различни семейства. Което пак може само да ме учи като майка, че не трябва да изискваш от никой нищо.

Колкото и да се стараем да не поучаваме, ние все пак трябва да дадем някакви основи на децата си – да си мият зъбите, да казват „Добър ден “ и „Благодаря“, да ползват салфетки ако е възможно… Ти докъде стигаш с поученията?

На всичко това я уча, но може би не по буквалния начин, по който една майка учи. Отива и казва директно: „Моля те, яж, защото трябва“. Винаги съм й казвала „Добре, недей“. И за мен това „Недей“ е много важно. То действа по другия начин, дава свобода. И след малко, като огладнее, тя сама отива да хапне. Аз съм ужасно грижовна и много се притеснявам, когато тя излезе вечер. И не мога да заспя, докато не се прибере. Но никога не казвам: „Кога ще се прибереш?“ Което е моят възпитателен начин. Знам, че понеже не я питам, не се чувства ангажирана и бързо иска да се прибере. Най-малкото се обажда, без дори да съм я молила. Натискът, изискването и задълженията, не само към децата, но и между възрастните е нещо, което има обратен ефект. Това важи и за двойките.

Хората така сме устроени, да изискваме.

Замисли се колко е мъдра поговорката на Оскар Уайлд за птичката. Дай й свобода, а ако иска – тя ще се върне. С Божидара от малка не сме имали повод за скандал. Установих, че с този подход пред нас порасна едно много умно, много интересно, различно и отговорно момиче. Сега за мен е огромно щастие, защото ние сме две големи момичета, близки по един по-мълчалив, загадъчен начин. Дара е много обрана. Изключително съм респектирана от таланта й да бъде дисциплинирана на своите почти 18 години. Тя ме учи на дисциплина и аз много я слушам. Нещата се обърнаха и аз вече съм в ролята на слушател. И мога да призная, това ми носи огромно удоволствие. Питали са ме дали искам други деца. Аз не съм от типичните майки – обичам много децата, играя си с децата на моите приятели, разказвам им приказки… Огромно удоволствие ми доставят. Но мисля, че любовта ми към Божидара е толкова голяма, че не мога да разделя сърцето си на още едно. Така съм свикнала и едва ли ще имам друго дете.

Сещам се, че като по-малка, съм я виждала с теб на сцена един-два пъти. Още ли пее добре?

Тя пее, дори свири на китара. Звучи точно като новите брит банди. Има много хубав глас.

Не съм я засичала в YouTube или в друго интернет пространство засега.

Тя засега не желае да присъства в публичното пространство. Самата аз през годините не съм обичала да бъда много под светлините на прожекторите. Мен това ме притеснява. Аз продължавам, без хората да знаят, да съм много срамежлива. Има ситуации, в които все още се изчервявам. Така обаче предотвратявам хората да искат от мен разни неща, защото просто не ми се отдава всеки път. И Дара това го знае. И знае, че мисля, че човек трябва да се появява наистина, когато има защо, а не на всяка цена. И аз дори, преди да се видим с теб, мислех, че ще издам акустичен албум, който е записан и завършен. Но прецених, че ще го издам с четвъртия албум, защото сега е в нищото. Обичам да си представям времето, сезона, посланието като нещо общо. Като един цял свят, който обживявам. Влизам, изпявам, изживявам и си излизам от него. И като мислех дали да си говоря с теб, или не, си помислих, че една година не съм разговаряла с нито една медия със съвсем ясната идея, че тази хигиена ми е изкючително необходима, за да продължа напред.

Трябва да си почистя душата, главата, живота. Да преценя – сега накъде. Защото в началото е много лесно – то е интересно и на мен, и на другите. Но после идва отговорността и тя е такова бреме.

Това да не си омръзнеш на самия себе си, защото ти неминуемо започваш да се повтаряш във времето. И като послание, като начин на говорене, като споделеност. И с нещата, които ти се случват. Няма как да дадеш на хората с появата си нещо различно, а въобще не ме интересуват хората. Искам на мен да ми е интересно, а ако е дал Господ, и на някой друг ще му е интересно. Но не живея с идеята да присъствам с всяка своя крачка навсякъде. Била съм с много интересни хора, на много интересни сцени, на страхотни места, но нямам необходимост да споделям всичко. Сцената сама по себе си говори. В тоя ред на мисли, се сещам, че с Миленита и Рут направихме два поредни концерта и срещата ми с тях двете беше нещо много хубаво. Защото сме много различни, но в същото време сме алтернативно бунтарски настроени към много от случващите се неща наоколо. Затова не говорих с никого, но остана като едно много приятно преживяване. То се случи, обогати ме и ми даде друг поглед на нещата. Както и концертите в Лондон. И си мисля, че нашият живот е този, който се случва между интервютата. А има много колеги, които натрапчиво присъстват по телевизията и не ми казват нищо ново. Аз не ги упреквам. Възхищавам им се как не се уморяват от себе си. Какви са тези „аз”, „аз“, „аз“, „аз“… Няма да забравя как Росен Захариев, тромпетистът, се беше качил с някакви музиканти на сцена и как описа преживяването: „Качвам се на сцената и изведнъж всичко се напълни с его. Толкова его, че то нямаше музика!“ Мен от това много ме е страх. И може би бъркам със своята деликатност, може би трябва да съм по-пробивна.

Има ли творци без силно его? Това не е ли невъзможно?

Изкуството е да го споделяш. Егото е страшен бич. Камо ли в изкуството. Позволиш ли му да стане твой властелин, ще те унищожи. Много е приятно хората да ти казват мили неща, да се виждаш тук и там, да се ласкаеш, че хората се интересуват от теб. Но по-неприятно е, когато същите тези хора имат очаквания. Тогава е направо гадно. И аз, улавяйки в супермаркети или на улицата погледи на хора, които дори понякога ме спират и ми казват някакви мили неща, аз се опасявам, че те имат от мен очаквания от онази Белослава, която са виждали на екрана. А тази Белослава, която пазарува, няма да им даде това, защото тя просто е едно обикновено момиче на 40, което няма да си сложи грим за пазар или да се облече, защото разхожда кучето си. Тоест, не искам да имат очаквания от мен. Може би не трябва да съм толкова настрани от суетата. Но съм. Така че, нека да приемем нещата такива, каквито са.

Не ти ли се иска да живееш като американските звезди – в огромно имение с охрана и някой друг да пазарува вместо теб?

Не, аз обичам своята анонимност и имам начини да си я набавям. Имам много големи бягства, които си правим със семейството. Ходим на места, на които виждаме само ветровете. И за това съм много признателна и щастлива за срещата си с Евгени, който не ми е просто съпруг, той е най-добрият ми приятел. След 18 години брак някак си сме като брат и сестра, както той често казва. Той например много се забавлява като дойде на някое мое участие и попада на плажа, да речем, с всякакви хора, коктейли, момичета, презентиращи алкохол и какво ли още не. На него тези места са му адски смешни. Той изобщо не обича да се показва, не е светски лъв. И аз оценявам, когато от това място той ме води на най-последния плаж остров, останал на земята. И там има само плаж, море и вятър. Тази анонимност ми е важна.  Ежедневието на звездите навън, изживяно през очите на хората, е нещо много тежко. На мен ми е мъчно за тях. И тях не ги блазни. А тези, които ги блазни тук, те са просто много смешни. Защото е нелепо в нашия мащаб. Не казвам, че нямаме звезди. Напротив, думата „звезда” бе опорочена поради последните герои, които медиите ни сервират. Това е.

Иначе звезди има огромни – артисти, музиканти, художници, с които сме от една кръвна група. Те са мои братя и сестри. И аз ще браня винаги честта на хората на изкуството, защото зная колко трудно е да бъдеш различен и да отстояваш своята различност. И да не допускаш егото да ти стане господар. И да не подценяваш близките си. И да не забравяш независимо от липсата ти на време, колко хора са важни в живота ти.

И зная, че това важи за всички нас.

Албумът, за който говориш, кога да го очакваме?

Идеята ми е всяка песен в албума да има видеоклип, заснет от различен режисьор, за да има различна гледна точка. И този път без да се меся, защото винаги го правя. Излезе видеото на „Времето за мен си ти“, което снима Васил Стефанов; после „Няма“, което снима Темелко Темелков. А сега завърших записите на едно парче, написано 1974 година, когато съм раждана. И откакто пея, искам да го изпея. И чак сега успях и имам правата. Песен, пята от Джордж Бенсън, „Feel like making love“ се казва. С Антони Рикев направихме хубава фънки версия. Сега започвам и дует със Зафая. Не съм влизала в дебрите на регето досега, това е негов проект и много се радвам да бъда част от него. Без да бързам, мисля че до края на годината ще съм готова с четвъртия студиен албум. Не зная какво да очаквам от себе си. Ще ми е приятно да експериментирам. Идва лятото, а последните 10 години петдесет процента от песните ми са написани на морето. Може да се излее страшна муза. Но хигиена, хигиена, пак хигиена. Много ще редуцирам труда си, ще го издигна в култ, пиедестал, защото аз го пренебрегвам доста често. Ще му направя една трибуна, ще го браня и лаская много повече от първите години, когато си по-млад и си позволяваш да правиш и това, и това, и това. Така че, мисля че идва добро време.

Може да видите и чуете Белослава в София лайф клуб на 29 май. http://www.sofialiveclub.com/events/201505/

 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър