„Оказа се, че имам много шалове, но не ги нося. Видя ли ги в клипа? Тях съм простряла. Много са красиви. Обаче, когато си сложа някой шал и се погледна в огледалото – коси, гърди, шалове – става малко прекалено. А с времето трябва все повече неща да сваляме от себе си.“ Ние я снимаме сред сапунени балони, защото такъв изглежда животът ѝ отстрани – лек, цветен и магичен. Какво се случва обаче, когато балоните се спукат, кога малкото е много, колко неща може да се съберат в колата,  главата и в сърцето на една жена, как за три дни се приготвя храна за 45 мъже, можем ли да спрем времето, къде да търсим чудото…

За всичко това Интервюто разговаря с Белослава. 

Къде беше вчера по време на бурята?

Вчера се прибирах от морето, защото финално „теглихме ключа“ на Vilarte (семейният хотел на Белослава в с. Лозенец). В колата ми миришеше на чушки – бях прибрала цял изостанал кашон, бях натоварила развалената миялна машина от хотела, касовия апарат, два чифта токчета от предходно участие, една 5-литрова туба вишновка, която си взех за тук, костюма, с който бях пяла миналата седмица и какво ли още не. И с всичко това точно влизах в София и осъзнах, че костюмът ми пречи да снимам сноповете дъжд, които се приближават към мен и си казах: „Е, може ли по–щастлив и интересен живот да има човек! Да кара костюм, чушки и развалена миялна машина, чаши за кафе, които се търкалят из цялата кола, и да, може всичко това да е страшно хаотично, но и адски хубаво! Може ли наистина да имам толкова цветен живот!” И ми звъннаха и Дара, и Евгени, и нашите да ме предупредят: „Сега каква буря те чака, да внимаваш!” И аз им отговарям: „Ама аз съм бурята! Тя мен не може да ме уплаши!”

И наистина си го мислех. Така ме посрещна София.

Човек, като те гледа и слуша отстрани понякога, ще си каже, че живееш в някакъв сапунен балон, в някакъв твой си свят, розов, красив и спокоен. Винаги изглеждаш толкова щастлива и спокойна.

А всъщност аз през цялото време съм в огромно напрежение. Живея под огромно напрежение и стрес, защото работя едновременно две, дори три професии. И ако позволя на всички мои близки и приятели да влезете за малко в главата ми и да разберете какво е вътре, повярвай ми, никой после никога няма да иска да ме види. И според мен това е едно възпитание, което съм получила първо от баба ми и второ – от майка ми. Това са много години тренинг на жената в мен, която няма никакво право да мрънка, да е болна, да е сърдита, да е намръщена, да се оплаква, еле пък думата „Ох” да се чуе. И аз така, като чуя някой да охка, това много ме ядосва. Веднага тегля един такъв възпитателен монолог, в който се опитвам да обясня, че тази дума не повлича след себе си нищо добро. Баба почина на първи януари тази година и ми разби сърцето. Баба е най–голямата жена в живота ми. И мама също, но баба е кралицата. Онзи голям скорпион със зелени очи и големи гърди, и къдрави коси, който носеше в себе си огромна сила и казваше: „Откъде накъде ще се оплакваш на Сульо и Пульо, само ти си знаеш тревогите!” И това съм научила от нея.

Изпадала ли си скоро в положение, което е за охкане?

Тази година преминах през голяма мелачка, за да случа това турне, през което вървя. Защото при мен положението е „И сам войнът е воин”. Сега за първи път от 20 години ще имам промоутъри, които ще ми помагат за зимното турне. Но от чукането по вратите от финансова гледна точка на спонсори, през залите, хотелите, наемите, общините, музиката, сцените, леличките (скъпоценни жени, които работят във всички общини на страната), всичко правя аз. И като стана дума за общините в страната –  там, в тези малки градове животът е спрял, изобщо животът в страната е като в будна кома – иска много да се случи нещо, но не знае как. И сега малко ще се отклоня – оказа се, че в много от местата в страната, в които не съм пяла, защото там не се слуша музика, каквато аз правя – там слушат само фолклор и попфолк.

Все още?

Да. И хората в общините ги е страх да поканят различен изпълнител, защото не знаят колко е хубаво. Първият ми урок от това турне от тази гледна точка беше страхотен – в Сандански. Хората се бяха постарали да построят сцена над езерото, бяха окачили 1000 лампички и бяха дали всичко от себе си Сандански да заприлича на един истински европейски красив град. И дойдоха много роми, защото концертът е подарък за хората от общината. Понеже това не е била точно моята публика до този момент, преди да изляза на сцената, аз си казах: „Това или ще е краят, или едно добро начало.” И излязох. Точно след първата песен и децата, и жените, и мъжете, всички танцуваха, защото в нашата музика има много груув, много фънк, има радост и тези хора го усетиха. И се оказа едно много добро начало на турнето. И тогава си казах, че това нашето е мисия. Ние сме мисионери, трябва да ходим по села и паланки, защото не знаеш къде колко хора ще събудиш.

Но да се върнем на въображаемия сапунен балон, в който според мен ти съществуваш.

Да, наистина е въображаем. Много е трудно да работиш много неща и с много хора. Аз познавам съдбите на всички, с които работя в ресторанта, в хотела, на музикантите, зная какви битови тревоги си имаме – от машини, през тенджери, през рецепти, чаршафи, кърпи, гости… Всичко минава през мен и стига до студиото, дори да не искам. Тези неща стигат там, където ми е сърцето, стигат до нощите, в които пиша или не мога да напиша песен, или искам да пея по–хубаво, ама не знам как, или тоя път пея хубаво, другия – не толкова. И съм между едни такива хиляди битови и екзистенциални въпроси, които преди ме плашеха, но после разбрах, че ме развиват. И предпочитам цялата тази сложност да я наричам “развитие”. Както и остаряването реших да наричам “помъдряване”.

Добро решение.

Да, защото иначе си пречиш сам на себе си и обличаш тревогите си в думи, които не ти отиват.

22 години на сцена и още имаш притеснения от това на каква сцена и пред кого ще излезеш?

Да, всеки път. Човек никога не знае на какво  място попада, на каква сцена, с какъв звук, с каква публика. Винаги е ново. Ти самият си всеки път различен. Добре дошла е организацията на мисълта, опитът ти, професионализмът ти, моженето ти, но ти не си фактор. Фактор са всички неща около теб. Живко (Петров) може да не е на кеф, Тонката може да не се е наспал, Роко може да си затвори очите и да проспи някакво соло, някакъв човек може да крещи пред теб и много често това пречи, може да ми е студено, да ми убива обувката, може да не съм си доспала, но на мен на тази сцена не трябва нищо да ми личи. Може да съм организирала турнето от А до Я, да не съм спала от месеци от хиляди притеснения, да съм карала стотици километри (всъщност съм навъртяла 10 000 километра това лято на турнето като шофьор), за да стигна до тази сцена, но когато изляза на нея, аз трябва да дам всичко, на което съм способна. На последния концерт в Кино Кабана, например, бях решила, че чарлстонът ще ми стои по–добре с токчета, но още по време на първото парче токчетата ми се заклещиха в две фуги, свалих ги и пях боса през цялото време. И знаех, че силуетът ми не е толкова хубав и през целия концерт аз го мислих това. Но всички тези неща са си в мен и нямат право да стигат до публиката.

И въпреки това чудесно мога да си представя, че ти си човек, който умее да си почива.

Като си уморен, но имаш работа, много помага да си измиеш зъбите. Сериозно. Много освежаващо действа. Имам си такива трикове, когато съм изморена, но имам концерт, например. Много помага студеният душ. Защото най–тегаво е времето между саундчека и концерта. Едни мъртви часове на очакване, на адреналин, а и ние певците не можем и да спим, защото ни пада гласа. В тези часове ти притихваш и душата ти също притихва… И после трябва да я „събудиш” наново. Много обичам, докато се гримирам преди концерт, да пия чаша вино. Дори да не я допия, ми дава усещането за уют, за нещо, което си правя и вкъщи. И преди да тръгна към сцената си казвам: „Айде, мойто момиче!” Ама наистина така си казвам. На глас. „Хайде, мойто момиче, тръгваме!” А вече стъпиш ли на сцената, там няма мисъл, няма умора! А иначе – вкъщи мога да съм уморена, лежа си много на дивана, гледам си сериали. Притихваме си с Евгени, той е мълчалив, Слава Богу, не ме ръчка да разказвам, по–скоро аз ръчкам него. И си лежим, пием си, хапваме, нещо винаги къкри на печката, аз не мога да не сготвя. Не бях готвила цяло лято и сега милея, сърбят ме ръцете да направя свинска плешка, агнешко, сарми искам да навия…

Да речем, че си изгубиш гласа. Би ли работила като шеф готвач?

Да, бих.

А ще се справиш ли?

Да. Аз вече 14 години крача по този път на ресторантьорството. Дори не бих го нарекла така, защото е много грубо. За мен то е пак изкуство. И за тези години съм минала през абсолютно всички станции – и студена кухня, и топла кухня, и заготовки, само на барбекю не съм била, но ако трябва, и на барбекю ще бъда. На мен това не ми тежи, на мен ми харесва. Аз вкъщи готвя между 7 и 9 часа, когато ще имаме много гости. На Евгени за рождения ден готвих за 45 мъже. И готвих 3 дена. Дивеч – еленско с кайсии, сарми от телешка плешка (150 сарми бях навъртяла!), руска салата (защото той много обича) и триетажна торта. За мен готвенето е изкуство, аз не влагам в него никакъв бит. Битът е единствено, че трябва да почистя, порязаните пръсти и че имам следи от реотани по ръцете. И отново – “Да” е отговорът на въпроса ти. Въпреки че това е много сложна професия и към нея трябва да се подхожда с уважение. Честно да ти кажа, аз си мисля, че един ден това и ще правя. Че един ден аз ще съм човекът, който ще посреща и изпраща гостите във Vilarte. Просто още не е дошъл моментът.