Асен Блатечки или късметът да бъдеш обичан

Преди ден "Съдилището" (реж. Стефан Командарев) с Асен Блатечки спечели голямата награда за пълнометражен игрален филм на фестивала "Хартленд" в Индианаполис. Той е и българското предложение за "Оскар" за чуждоезичeн филм. Освен, че третира наболялата тема за бежанците, филмът си заслужава, дори само, за да видим колко добре стои на екран Асен в една напълно нетипична за него роля.

26 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 12'

Асен Блатечки или късметът да бъдеш обичан

26 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Митю Петров. Така се казва героят му в „Съдилището“. Така и изглежда. Самотен баща,  работяга от малко село, поставен пред труден избор – да загуби дома си или да извърши нещо незаконно. И да, на Асен му отива да е извън закона, но тук той е далеч от ролята на лошо момче. За сметка на това прави най-добрата си роля в киното до този момент. Тотално разбивайки клишето, в което сме свикнали да го виждаме. А иначе –  можем да го видим почти всяка вечер в театъра. Той е един от най-работливите ни актьори и най-обичани български актьори, и от първите, които напускат щатната си работа, за да излязат на свободна практика. За да счупи друго клише  – това, че актьорът зависи от театъра като институция.

Асен Блатечки извън клишето, но в Интервюто.  

В  „Съдилището“ става въпрос за един доста наболял в момента проблем – този с бежанците. Не вярвам, когато сте снимали филма, дори да сте подозирали за тази вълна, която ще залее Европа? Кога всъщност го заснехте?

Снимахме го преди две години. Стефан Командарев беше заснел един документален филм в този район и разбра, че това с нелегалното прекарване на бежанци през границата се случва постоянно. Не само сега, а и преди години. Та, той се запознава с прототипа на моя персонаж, става му любопитно и решава да снима филм. Но не сме си говорили изобщо, че това наистина може да се случи в такива огромни мащаби и то само след няколко години. Как ще дойде целият арабски свят при нас…

А това плаши ли те?

Не, не ме плаши. Много ми е мъчно, защото си представям какво ги кара да идват насам. Естествено, държавата трябва да си свърши работата и да не пуска талибани, муджахидини и всякакви ислямски държави. Това, което се случи преди десетина дни – 50 афганистански мъже, без нито една жена, дете или възрастен човек – те със сигурност не бягат от войната в Сирия. А нашите граничари са били трима. Напълно ги оправдавам. Да, много е неприятно и адски тъпо, но какво се прави срещу 50 човека? Пък и това ти е работата – ти трябва да пазиш държавата.

Май не си особено социален? Не съм те чувала да говориш за политика, например.

Политиката жестоко ме дразни във всичките й форми. Навсякъде, не само тук. Мисля, че политиците навсякъде са лайна. Разликата е, че на други места са богати. А тук впоследствие стават богати. Въпреки че е клише.

Много твои колеги също избягват да заемат позиция по политически проблеми.

Аз заемам позиция, нямам притеснение, но само ако наистина имам такава. Когато предстоят избори и започнат концерти, е урожаят за артистите и музикантите – да ходят по кампании и да взимат парите на политиците. И не мога да разбера защо някои хора се притесняват да го правят за партии, които не харесват. Това е работа, никой не те кара да скандираш името на партията. Отиваш да изпееш нещо, да си вземеш парите и да си ходиш.

Ти участвал ли си?

Да, участвал съм. И ми беше много готино, защото хората, за които се застъпвахме, бяха от партия на бивши висши офицери – всички много достолепни мъже – капитани, пилоти, генерали…Супер готини хора, които искаха да оправят държавата наистина. И ми беше мъчно за тях, защото знаех, че няма да минат границата.

Има ли шанс изобщо за такива малки партии тук?

Не. Мисля, че докато самите ние не измрем, докато не се родят децата на нашите деца, които вече наистина няма да имат никаква памет за системата, в която сме живели, чак тогава има шанс нещата тук да се оправят.

Като гледам някои мои връстници, които са изкарали все пак по-голямата част от живота си в сравнително свободна България, но продължават да са тесногръди, май нямам много вяра, че ще възпитат децата си по различен начин.

Аз се надявам, въпреки че ако прочетеш една българска книга отпреди 100 години, ще видиш, че не сме мръднали изобщо като манталитет, което е много отчайващо. Вземи „Бай Ганьо“, например.

Единственият шанс е ако можем да пратим децата си в чужбина и то най-вече, за да бъдат възпитани като космополити. Да видят, че са равни с връстниците си по света и да нямат комплексите и притесненията на нашето поколение.

Родовата памет може да е много лошо нещо. Говоря за най-лошите традиции, които като че ли все още спазваме. „Преклонена главица сабя не я сече“ – нито един народ няма такава поговорка, а ние си я имаме до ден днешен.

Macro alias: ArticleCarousel

Кога се отказа от сигурността? Кога реши, че няма да работиш на щат?

В самото начало. Може би благодарение на моите родители, които в онова време бяха истински бунтари, ама съвършено истински. Не членуваха в партията, баща ми ходеше с бакенбарди и дълга коса, майка ми – с къси поли. На нея са й слагали печати на краката, а на баща ми са му рязали панталоните. Винаги са били против системата. И цялото ми желание за свобода е възпитано от това семейство. Желанието да съм против ограниченията, които ми налагаха – униформи, прически и т.н. Бръснех се на гребен, търсех варианти да изразя бунта по свой начин. И като завърших ВИТИЗ 96-та срещу 97-ма година, се опитаха да направят първата театрална реформа, която беше неуспешна. Но за мен това се оказа шанс да опитам да направя нещо сам. Казах си: „Ще си скъсам гьона от работа, но няма да имам директор, който да ме разпределя в нещо, което не искам и да се превръщам в чиновник“.

Ти наистина имаш представления почти всяка вечер. Не се ли уморяваш? Не ти ли омръзва?

Не. Все едно на някое детенце да му омръзне да си играе. То играе, докато ми паднат батериите. Ляга и заспива.

Хубава професия имаш, дори малко ти завиждам. Представи си сега, че върнем времето и трябва да си избереш професия, но нямаш право да посочиш актьорската. Какво ще избереш?

Наскоро една съседка, от детството ми, много свястна жена, беше казала:

„Асенчо как ни изненада! Ние си мислехме, че ще стане престъпник, той стана артист!“ (смее се) Общо взето за хората от моята среда най-нормалното нещо беше да станат мутри.

Всички бяхме спортисти. Аз съм роден в центъра, но съм израснал в „Младост“, което тогава си беше нещо като гето, не като сега. Адски много мои приятели станаха мутри. Някои ги избиха, други са по затвора и то не защото са лоши хора, просто така им се стече животът. И аз понеже тренирах много, това беше най-лесният път, който мога да хвана – да стана охрана или нещо по-лошо. И на 18 седнах да мисля какво искам да стана и ако не се бях сетил за актьорството, може би щях да стана мутра.

И какво – сети се, че ставаш за актьор?

Не, бе! Сетих се, че по-интересно и забавно от това не мога да измисля. Другият вариант беше да стана художник, защото много рисувах по това време, но ми се стори адски скучно, като си представих как по цял ден трябва да седя в едно ателие сам. Това ми бяха интересите тогава.

А сега обичаш ли да си сред хора?

Сега обичам да съм сам. Много обичам, когато мога да остана някъде сам, ама съвсем сам. Това е моментът, в който отивам във фитнеса за два часа и съм сам. Дори не го възприемам толкова като блъскане и трупане на мускули, колкото като почивка. Изключвам тотално.

Наблюдавам колегите ти във Фейсбук – голяма част от тях или нямат такъв, или много рядко го ползват. Мисля че това е, защото във Фейсбук хората винаги се преструват на по-щастливи, по-красиви, по-успели. Затова всъщност служи Фейсбук – да си това, което искаш да си, но в действителност не си. А вие, актьорите имате сцената за тази цел.

Така е. Особено ако имаш късмета да си харесван, тогава нямаш нужда да се доказваш в общуването с другите хора, да се опитваш да си симпатичен на всички. Няма да споменавам имена, но едни от най-великите актьори, с които съм работил, мразеха хората. Ама наистина ги мразеха. Тях на сцената хората ги обожават, а като слязат от сцената и тези същите хора искат да се снимат или да си говорят с тях, те не можеха да ги понасят. Аз изобщо не съм така.

Не ти ли е неприятно да се снимаш с 30 души след представление?

Това е част от работата. Ако искаш да има едното, трябва да приемеш и другото. Дразня се, когато навлизат в личното ми пространство; дразня се, когато някой ми намери телефона и почва да ми пише или се опитва да си комуникира с мен. Това не е ок и веднага го блокирам.

Наскоро ми се наложи да разгледам цялото течение на един жълт вестник за последната година. И забелязах, че в 48 от 50 броя присъстваш ти, независимо по какъв повод. Дразниш ли се?

В началото се дразнех, наистина. Но дойде един момент, в който ми стана „през оная работа“.

Аз никога не си купувам такива вестници. Жал ми е за тези хора, които се оплакват, че нямат пари за хляб и мляко, а имат едно левче да си купят някой от този вестници.

А на мен винаги се намира някой да ми каже какво пише. Звънят ми: „Вярно ли си се оженил?!“, после: „Ама пише, че си се развел“. Последно? Ако вземеш 5 различни броя на един и същ вестник, ще видиш, че постоянно сами се отричат от това, което са написали. Палячовци.

А защо толкова те харесват?

Може би защото не ги ебавам въобще. Плюс това те знаят какво мисля аз за тях. Ти нали познаваш собственици на такива вестници?

Лично – не.

Защото аз познавам няколко. Те наистина са ощетени от природата. Физически, наистина. Те са недъгави, леко дебилни изглеждат. Тези хора се опитват да избият комплексите си чрез други хора. Обаче няма как да стане чрез мен.

Говорехме, че е страхотно освен всичко друго да „имаш късмет да си харесван“. Наистина ли е въпрос на късмет, а не на актьорски качества?

Късметът е много важно нещо. Познавам хора от провинциални театри, които са страхотни, блестящи актьори. Но не са имали късмета да ги снимат в някой тъп сериал, за да станат популярни. Има други, на които им се случва, когато са на 60. Ето, Краси Ранков например беше на 59, когато му се случи със „Стъклен дом“. Тогава хората изведнъж забелязаха колко готин актьор е той. Не зная. Понякога съм се опитвал за себе си да обясня това с успеха и харесването на актьорите.

И мисля, че хората усещат, когато ти си честен към тях чрез работата си. Когато виждат, че ти наистина се раздаваш докрай и се забавляваш, тогава и те наистина се забавляват.

Защото на мен ми е много трудно да гледам изпълнения на актьори, които „умират на сцената“, и аз виждам, че всичко им е на „живот и смърт“ и почвам да се изморявам и изпотявам с тях и ми е тегаво. Все си мисля, че публиката се впечатлява от майсторството. Да види как актьорът прави всичкото това нещо, но с лекота. Човекът, който гледа, знае, че това е игра, но вярва на тази игра. И дори се кефи на тази лекота.

Имало ли е случаи да не си на сто процента на сцената?

Да, но не защото съм се пестил. Има мои представления, които не обичам да играя.

Защо ги играеш тогава?

Защото много се пълнят. Има в момента едно такова представление, което винаги е пълно до дупка, защото хората го харесват и сърце не ми дава да го сваля. И отивам с не много голямо удоволствие, но кача ли се на сцената, започвам да се забавлявам, защото ролята ми е много добра и представлението хич не е лошо всъщност.

Значи имаш връзка с публиката?

Много е важна тази връзка с хората долу. Те могат да те понесат и да те сринат.

В „Съдилището“ си в ролята на един баща – човек, много брулен от живота, смирен и безсилен. Това е първата ти такава роля. Какво ти каза Стефан Командарев, като те извика за нея: „Ела да изиграеш нещо, което до сега никога не си играл“?

Той беше гледал едно студентско филмче с мен – играех един самотен баща с малко дете на Коледа. И много се изненадал, че мога да седя по този начин. И ме викна на проба. Той сега отрича, но тогава си спомням, че ми каза: „Виж сега, аз зная, че не си за тая роля, но видях онова филмче и искам да те пробвам.“ Аз се явих на кастинг и като си тръгнах, Сашо Косев, който организира кастинга, ми се обади: „Стефан каза, че вече си има главен герой.“ Така стана. Не ме е поканил директно за ролята.

Какви емоции ти остави снимането на филма?

Супер готино беше, екипът беше изключително приятен. Снимахме на удивително красиви места. В село Ягодина, тази скала е до връх Илия, минава се през ягодинското ждрело и долу около Ивайловград. А най-хубавото, с което ще запомня този филм е, че за пръв път си позволих да направя това, което правят колегите ми по света – когато снимат филм, те снимат само този филм. А не играят още 6 представления и 2 сериала, и да репетират нещо в трети театър, за да си платят наема. Защото ние за това го правим, не за друго. А тогава аз си позволих да отида за месец и половина да съм само в този филм. Мисля, че и затова ролята се получи толкова добре.

Колко пъти ти се е случвало да нямаш избор? Всъщност, твоят герой имаше ли избор?

Естествено, че имаше избор. Не го оправдавам, но не го и обвинявам, той си знае. Аз не съм наясно как бих постъпил на негово място, честно да ти кажа. Имах приятели граничари, и аз съм бил войник, които се кефеха, казваха: „Имам няколко дни отпуска, защото хванах един. Не можах да го утрепя, щеше отпуската да е месец!“ Но тогава някак си ни промиваха мозъците. Но съм имал случаи, в които не съм имал избор, кой не е имал.

Налага ли ти се да правиш такива избори в работата си?

Такива работи постоянно се случват. Но не ги възприемам като тежък избор. Ще ти дам за пример „Биг Брадър“. Откакто съществува този формат, всеки път, ама всеки, без последния, ми се обаждат и всеки път разговорът протича по един и същи начин: „Здравейте, от „Биг Брадър” се обаждаме.“, „Не, благодаря!“, „Ама, чакайте да ви кажа за колко пари става въпрос“, „Не, благодаря!“, „Но все пак за парите..“, „Не, няма да да вляза никога“ и затварям.

Наистина ли не би се съгласил да влезеш за никаква сума?

На акъла, на който съм в момента – не. А може би, бих се изгаврил и бих казал, че за 5 милиона ще вляза.

Внимавай, да не вземат да ти ги дадат.

Да, зная. Веднъж ми се случи. За да не откажа, казах зверска сума за едно водене, защото по принцип не обичам да водя събития. Но те взеха, че се съгласиха. И като ме облякоха с един фрак и една папионка, ушите ми бяха червени през цялото време. Много ме беше срам. Но като си казал, трябва да го свършиш.

Защо не би влязъл в „Биг Брадър”?

Това е предаване, което използва една от най-долните човешки черти – воайорството. Плюс това там нищо не зависи от теб. Ясно ми е как от 24 часа материал можеш да монтираш каквото си искаш, да разкажеш каквото си искаш. Хората са подбрани по различни персонажи, постоянно има провокации. Абсолютно разбирам това, което направи Азис тогава. Той е интелигентен човек. Първо, той взе пари, които сам е определил. Второ, той влезе, за да покаже на всички, че не е този долен педераст, за който го смятаме, а че това е неговият медиен образ. Оказа се дори симпатичен. Това е единственото смислено участие в „Биг Брадър”.

Какво стана със сериалите? По едно време заместиха риалити форматите, имаше дори конкуренция.

По света бумът с риалити форматите свърши отдавна. Ако има риалити формати, те не са толкова много. От няколко години има страхотен бум на сериали. Най-големите холивудски актьори в момента играят в сериали – Кевин Спейси, Глен Клоуз, кой ли не. Защото си дадоха сметка, че за по-малко пари се правят по-качествени неща. Защото тв сериалите в момента са много по-добри от филмите за голям екран. По-добра драматургия, по-добре изиграни роли (явно имат повече време и спокойствие). Да не говорим, че в един сериал можеш да извадиш такива дълбочини и нюанси в героя си, които за час и половина няма как да направиш. Истината е следната – бяха дадени едни пари, за да се снимат сериали за четири години, специално в bTV и когато тази сума свърши, сериалите спряха. Другата телевизия, където снимаха жесток сериал  – „Дървото на живота“ (аз много го харесвах) фалира. Нова телевизия е ориентирана към риалити форматите. И остана само БНТ, които ще продължат да си снимат, защото са бюджетно предприятие.

Да, беше приятен този бум. Освен това беше хубаво и за театрите. Познатите от телевизора лица започнаха да вкарват публика в театъра.

Нещата са свързани. Виж, хора започнаха да си идват от чужбина, от провинцията, за да снимат. И това беше супер! И конкуренцията, разбира се. Защото, когато снимахме „Стъклен дом“, всички подскачаха: „Това е най-добрият сериал!“, „Ама то няма друг бе, как е най-добрият!?“ (смее се)

Ще дойде ли пак времето на сериалите?

Ще си дойде. Ние винаги вървим малко след „света“.  На хората им е писнало от риалити формати. Аз съдя по себе си. Първите сезони на „Биг Брадър” ги гледах. С годините – все по-малко и по-малко, и последните – може би съм видял 2 минути от тях и то случайно.

А кино? Защо не се снима?

Това е скъпо занимание. Въпреки че сега по света има мода да се снимат много нискобюджетни филми. И някои от тях са добри и печелят някакви кинти и се решава, че е възможно да се прави кино и за малко пари. Възможно е, но от 100 000 филма, един да има успех. Киното е скъпо занимание – изисква голям екип, снима се дълго време, подготвя се една-две години. След заснемането се работи още година-година и нещо по монтаж, цветови корекции и какво ли още не. Целият процес отнема 4-5 години. Нали през тези години трябва да се живее от нещо?!

Коя е най-хубавата ти роля в киното?

„Съдилището“. Смятам, че това е най-хубавата ми роля.

Смяташ ли, че има шанс на „Оскарите“?

Ако трябва да съм честен, не смятам, че има шанс да вземе Оскар. Смятам, че има шанс да го забележат и то заради късмета да нацелим тази наболяла тема. Не че филмът не е хубав. И имаме шанс, при условие, че американците тази тема изобщо ги вълнува. Защото аз не съм сигурен, че ги вълнува какво се случва в Европа. Силно се съмнявам всъщност да интересува. И не, защото се съмнявам в качествата на филма, а защото зная, че Оскарите са политика.

Чух гласа ти да озвучава реклама за състезание с мотори. За какво става въпрос?

Това е едно супер атрактивно състезание по Супер мото. Ще дойдат много добри състезатели от цял свят, има дори едно младо момче българин, който се състезава. И понеже съм много запален по моторите, ми се обадиха да бъда глас и гост на събитието. И аз се съгласих.

Но не си толкова екстремен, колкото състезателите, предполагам?

Не слизам от мотора. Ако мога, ще се движа постоянно с него.

Какво си мислиш докато караш? Изобщо имаш ли време да си мислиш за нещо друго, когато си на мотор или си концентриран в пътя?

Внимавам много в пътя.

Но моторът е най-близкото усещане до това да летиш. Това летене, което аз мога да си представя, разбира се. Това усещане за свобода.

Може би само тези, които скачат с костюми на катерица са по-близо до това усещане, но пък при тях е по-кратко. (смее се)

Сцената адреналин ли е?

Може би е нещо подобно, ако приемем, че ти дава същото щастие, което ти дава адреналинът. Но не приемам сцената като нещо екстремно, забавлявам се.

Страх ли те е, че остаряваш пред хората?

Не. Това е супер готино нещо. Аз малко ги съжалявам тези колеги, които се опитват да изглеждат на 30 цял живот. Доста тъпо ми се струва. Като започнат да си опъват кожата и да си боядисват косата – нелепо е.

Твоите 40 по-хубави ли са от твоите 30?

Не, същите са си.

 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър