Да си внучка на Валери Петров сигурно е приятно, но носи и своята тежест, отговорност?

О, да. Особено като бях дете, често ме представяха като „внучката на Валери Петров“. И аз изпадах в голямо неудобство, защото хората очакват, че сега ще започна да рецитирам или да пиша стихове. Има и тежест, има и хубава страна. Така се случи, че аз изкарах доста време с него през последните години, защото бях по-свободна от другите и ходех с него на всички мероприятия – да го закарам, да го прибера. И сега съм много щастлива, че така се случи, защото това е много ценно време. Скоро си дадох сметка, че вместо да бързам, да работя, предпочитам да спра, да изкарам време с баща ми, защото работа винаги ще има, но баща ми може да не е тук. Макар че ред в тези неща няма…

Какво научи за дядо си в тези последни години?

Има толкова неща, които още не знам за него… Никак не му е било леко. Осъзнавам, че е бил много принципен човек и това понякога му е струвало скъпо. Става дума за случая със Солженицин, когато се е въздържал от гласуване срещу него и това му е струвало скъпо. Но във времето, в което не са му давали да публикува, той е решил да се заеме с превода на Шекспир. И с помощта на професор Марко Минков, един от най-големите шекспироведи тук, го е направил. И доколкото зная историята, дядо ми е превел някаква част, занесъл му я, професор Минков вдигнал поглед и казал: „Не става“. И дядо започнал отначало. Така че, всяко зло за добро. Човек трябва да отстоява принципите си, особено когато става въпрос за нещо смислено.

Колко е смислено да имаш книжарница днес?

Намирам смисълв това да видя блясъка в очите на хората, когато им намериш книгата, която търсят. Целта ми не е да изкарам някаква печалба, въпросът е книгата да стигне до клиента и той да се върне отново. Тук освен всички други, идват и хора, които никъде не са открили някаква книга. Малко сме книжарница „Последна надежда“. А на иврит името на прадядо Нисим, на когото е кръстена книжарницата, в множествено число означава “чудеса”. Опитваме се да помагаме на малкото останали хора, които имат отношение към книгата. Но от една-две години насам осъзнах, че това е един сравнително евтин, но стойностен подарък и хората предпочитат да подарят книга, която ще обогати някого духовно.

Сега като си говорим се сетих за филма „Имате поща“. Убиват ли големите вериги книжарници малките независими като вашата?

Ако си достатъчно устойчив, ще издържиш. Проблемът е, че големите книжарници могат да си позволят големи намаления. Но пък има хора, които предпочитат личното отношение и уюта.

И ти като главната героиня в „Имате поща“ си я получила като наследство от майка си Бояна.

Да. Мама я създаде 2000-ата година, докато следвах. Имаше хора, които работеха при нея и получаваха книги от издателствата. И аз понеже имах кола, ходех да ги взимам оттам, за да не ги носят. Тук в книжарницата ми се струваше много статична работата, казвах си, че всеки ден е едно и също. По-късно разбрах, че не е така. Но тогава, помагайки тук, се запознах с една жена, която имаше туристическа агенция и се занимаваше с културен туризъм – Люба Боянина. Много съм й благодарна, защото точно от това имах нужда – да пътувам. Общувах с интелигентни хора, обиколих цяла България, бях на места, на които не съм била. В един момент обаче забременях и един човек, шофьор на автобус, с когото често пътувах, по-възрастен, ми каза: „Моето момиче, в тоя бизнес или си сам, или си разведен. Ти си прецени.“ И беше прав. След майчинството се върнах в книжарницата и реално започнах да работя тук, да помагам на мама. Тя за съжаление се разболя и аз постепенно поех нещата. Като почина, я наследих истински и се надявам, че съм запазила духа, който тя искаше да има книжарницата.

Приказките на Валери Петров може да намерите на щанда на издателство „Колибри“ на Панаира на книгата.