Ани Хаджимишева за дядо си, четенето и книжарница „Нисим“

Ани Хаджимишева за дядо си, четенето и книжарница „Нисим“

10 декември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Какви са първите ти спомени от тях – от баба ти и дядо ти?

То не е точно спомен, а усещане за мекота, за благост. Много обичах да ходя при баба и дядо. Въпреки че там имаше ред и правила – на цялата улица между 14 и 16 часа не се вдигаше шум, не само в нашата къща. Сега успяхме да сложим паметна плоча с един негов шарж, графика от приятеля му Борис Ангелушев. Както каза един възрастен човек наскоро: „Аз не го помня като този човек на плочата, помня го като този от плаката.“ Отвърнах му, че и аз не го помня така, това е  графика от младините му, но знаем, че той много си е харесвал този портрет.

Да, странно е, когато осъзнаем, че и нашите баби и дядовци са били млади.

И са имали доста интересен живот. Не е бил лек, но са преминали през много неща.

Трябва отчасти да си останал там, в детството, за да пишеш за деца…

Дядо ми беше запазил детското в себе си. В стиховете и пиесите му се усеща, че детето не е пораснало съвсем.

На какво ви учеше?

Дядо ми винаги ни е учил на труд. Да седнеш и да си свършиш работата, после всичко останало. Спомням си в осми клас (той живееше с нас, защото баба точно се беше поминала и аз бях в класическата гимназия) трябваше да си пиша домашните по латински, а той ми помагаше. И беше ужас за мен, защото не беше достатъчно само да спрегнеш глагола или да напишеш съществителното във всичките му падежи, а беше: „Тая дума откъде идва сега? Коренът какъв е?“ И едно домашно отнемаше по четири часа. Аз отивах при мама и казвах: „Мамо, кажи на дядо, че стига вече.“ Той ме караше да се замисля, разговорът хващаше различна посока. После си дадох сметка, че е било полезно, но тогава беше много изморително. Та, учеше ни да работим докрай, не просто да свършим нещо.

Прадядо ти Нисим, неговият баща, е бил юрист, но също е имал отношение към писането. По наследство ли се предава любовта към книгите?

И до ден днешен хората, които учат право, четат неговите книги. Той е написал размишления върху законите. И може би си права, че има нещо, но това не е под формата на „Сега сядаш да четеш“, а по-скоро децата виждат, че аз чета и в тях също се ражда желание за четене. Малката ми дъщеря, която е на 4 години, много обича да идва в книжарницата, а голямата ми помага тук и чака с нетърпение някоя нова книга да излезе, чиято първа част вече е прочела и харесала.

Да, но не всички имаме родители с книжарници, така че и библиотеката вкъщи е важна. За да знаят, че има книги и те са една опция.

Вкъщи при родителите ми в моята стая имам огромна библиотека, която съпругът ми направи навремето и там подредихме моите книги, тези от следването ми, всичко. И те си останаха там. Когато ние се преместихме да живеем заедно с него, книгите вкъщи бяха на купчини много дълго време. А имам доста книги. Когато някой почине или се изнася, редовно цели библиотеки се изхвърлят до кофите и аз изобщо, без да се замислям, клякам и избирам. И така големи купчини стояха из цялата къща. Но един ден се връщам от родилното след като се роди втората ми дъщеря и какво да видя: голямата ми дъщеря и съпругът ми направили библиотека. За мен остана само да си подредя книгите.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино