В началото си мислим, че книжарницата не може да побере никой друг освен самата нея. После се вмъкваме и ние. След нас, един по един влизат и излизат  още хора, питат, разглеждат книгите, разговарят. Малкото пространство точно като дядовата ръкавичка променя размера си спрямо броя на желаещите да бъдат приютени сред лавиците, купчините, сред уюта и миризмата на книги. „Много е странно, за първи път тук ми замириса като в кабинета на дядо“, казва Ани, когато заедно с нея отваряме книжарницата рано сутринта. „Дядо“ е Валери Петров, а книжарница „Нисим“ тя получава като „наследство“ от майка си Бояна. Като наследство Ани е получила и любовта към четенето, както и желанието да прави хората щастливи. Срещаме я по повод преиздаването на едни от най-красивите приказки на Валери Петров – „Пук!“, „Копче за сън“, „В лунната стая“ и „Меко казано“.

Интервюто представя Ани Хаджимишева. 

Преди малко като влязохме заедно в книжарницата, каза че ти е замирисало на кабинета на дядо ти. Как миришеше кабинетът му?

На книги. И до ден днешен там има много книги. Това е общо взето най-автентичното място от цялата къща – неговият кабинет, неговото тайно място, в което се затваряше да работи. И досега то не е пипнато, не е преместено и едно нещо в него.

Как изглежда този кабинет?

Една стая, подобна на тази, до тавана с лавици с книги, но зад стъкло, което ги пази от прахта. И между стъклото и книгите има много снимки, много графики, дори нещо драснато върху салфетка от някой, снимки на приятели, на внуци, скулптори… Едно огромно дървено масивно писалище с няколко пишещи машини, подпрени на него, защото последните години той боравеше с компютър. И една лампа от тези старите, с рамо, която може да се мести.

Дълго ли стоеше там?

Много дълго. Помня, че като се затвореше да работи в кабинета, само с почукване се влизаше вътре и когато приключеше работата си, идваше и прочиташе написаното на баба ми. Тя беше първият човек, който чуваше неговите неща.

Критична и честна ли беше?

Да. Те много дълго време са били заедно. Тяхната любов е още от училище и тя си казваше мнението честно. А той, предполагам, знаеше какво ще каже тя. Тя беше тихият човек зад него. Почти невидим. Не обичаше много да се показва в публичното пространство, но винаги беше там зад него.

Сега “Колибри” преиздават 4 детски книжки на дядо ти. Дядо ти щеше ли да ги хареса?

О, да! И четирите илюстраторки са дали сърцето си в тях. Много съм им благодарна. Щеше да им хареса. И на мама, и на дядо. Сигурна съм. Радвам се, че тези истории се връщат към нов живот.