Ани Хаджимишева за дядо си, четенето и книжарница „Нисим“

Особено като бях дете, често ме представяха като "внучката на Валери Петров". И аз изпадах в голямо неудобство, защото хората очакват, че сега ще започна да рецитирам или да пиша стихове. Има и тежест, има и хубава страна. Така се случи, че аз изкарах доста време с него през последните години, защото бях по-свободна от другите и ходех с него на всички мероприятия - да го закарам, да го прибера. И сега съм много щастлива, че така се случи, защото това е много ценно време. Скоро си дадох сметка, че вместо да бързам, да работя, предпочитам да спра, да изкарам време с баща ми, защото работа винаги ще има, но баща ми може да не е тук. Макар че ред в тези неща няма...

10 декември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 12'

Ани Хаджимишева за дядо си, четенето и книжарница „Нисим“

10 декември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

В началото си мислим, че книжарницата не може да побере никой друг освен самата нея. После се вмъкваме и ние. След нас, един по един влизат и излизат  още хора, питат, разглеждат книгите, разговарят. Малкото пространство точно като дядовата ръкавичка променя размера си спрямо броя на желаещите да бъдат приютени сред лавиците, купчините, сред уюта и миризмата на книги. „Много е странно, за първи път тук ми замириса като в кабинета на дядо“, казва Ани, когато заедно с нея отваряме книжарницата рано сутринта. „Дядо“ е Валери Петров, а книжарница „Нисим“ тя получава като „наследство“ от майка си Бояна. Като наследство Ани е получила и любовта към четенето, както и желанието да прави хората щастливи. Срещаме я по повод преиздаването на едни от най-красивите приказки на Валери Петров – „Пук!“, „Копче за сън“, „В лунната стая“ и „Меко казано“.

Интервюто представя Ани Хаджимишева. 

Преди малко като влязохме заедно в книжарницата, каза че ти е замирисало на кабинета на дядо ти. Как миришеше кабинетът му?

На книги. И до ден днешен там има много книги. Това е общо взето най-автентичното място от цялата къща – неговият кабинет, неговото тайно място, в което се затваряше да работи. И досега то не е пипнато, не е преместено и едно нещо в него.

Как изглежда този кабинет?

Една стая, подобна на тази, до тавана с лавици с книги, но зад стъкло, което ги пази от прахта. И между стъклото и книгите има много снимки, много графики, дори нещо драснато върху салфетка от някой, снимки на приятели, на внуци, скулптори… Едно огромно дървено масивно писалище с няколко пишещи машини, подпрени на него, защото последните години той боравеше с компютър. И една лампа от тези старите, с рамо, която може да се мести.

Дълго ли стоеше там?

Много дълго. Помня, че като се затвореше да работи в кабинета, само с почукване се влизаше вътре и когато приключеше работата си, идваше и прочиташе написаното на баба ми. Тя беше първият човек, който чуваше неговите неща.

Критична и честна ли беше?

Да. Те много дълго време са били заедно. Тяхната любов е още от училище и тя си казваше мнението честно. А той, предполагам, знаеше какво ще каже тя. Тя беше тихият човек зад него. Почти невидим. Не обичаше много да се показва в публичното пространство, но винаги беше там зад него.

Сега “Колибри” преиздават 4 детски книжки на дядо ти. Дядо ти щеше ли да ги хареса?

О, да! И четирите илюстраторки са дали сърцето си в тях. Много съм им благодарна. Щеше да им хареса. И на мама, и на дядо. Сигурна съм. Радвам се, че тези истории се връщат към нов живот.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография