При вас е като при спортистите май. В биографията си Андре Агаси разказва за много случаи, в които физическата болка е била толкова силна, че той е мразел тениса.

Разбирам го. Да се занимаваш със спорт, както и с музика, е много по-различно от другите професии. Това са много специфични занаяти. Особено цигулката при нас, музикантите. На нея трябва да посветиш живота си от най-ранна детска възраст.

А физически, освен ръцете, имате ли и други травми?

Виждаш ли – имам един белег на врата и един малко по надолу, до рамото, където се подпира цигулката. Всички цигулари ги имаме. Опитай се да седиш така 1 час – ще се изкривиш и измориш. А ние свирим с часове от малки. Почти всички имат изкривявания. За щастие, аз свиря свободно и засега нямам проблеми.

От 8 години правите „Фортисимо в клас“. Страхотна програма ми се струва. Какво казваш на децата, като влезеш за първи път при тях?

Казвам им: „Здравейте! Аз съм Хари Ешкенази и ще ви представя цигулката“. Свиря им 2-3 много красиви такта и те вече са влюбени в нея. После им казвам, че цигулката има душичка, показвам им как да я намерят и им казвам, че ако не им е наместена добре душичката, не звучи добре. Същото е и с хората. После им пускам Вивалди и искам да слушат един концерт в ла минор и да го запомнят. И дори сега да не проработи, да си мислят, че нищо не се е случило, след време, дори след години, отнякъде мелодията се появява в главата им отново. Видях това в сина ми. Преди няколко години програмата мина през тяхното училище и тогава той не реагира. Сега е седми клас и изведнъж започна да търси някакви концерти в YouTube и да ми ги пуска. Важно е да засееш зрънцето, то само ще поникне.

Чакай, искаш да кажеш, че синът на един музикант не е музикант? Странна работа…

Да (смее се). За разлика от нашата баба, аз съм друго поколение и оставих децата си да избират. И никое не избра музиката – нито дъщеря ми, нито синът ми. Искат да се занимават с други неща.

„Фортисимо в клас“ не представя само цигулката, нали така? Миналата година правих интервю с Петър Македонски (тромпетист) и той също разказваше за програмата.

О, да. Всеки отива със своя инструмент в четвърти клас в редовния час по музика. Тази година има и нов елемент – гъдулка и Печенката, която дава бийт бокс уроци. Децата си умират от кеф. В края на годината, като минат тези уроци, на 28 март, събираме всички деца в зала „България“ и правим заключителен концерт. Освен в София, ходим в още четири града, където накрая също има концерт.

Различни ли са децата преди и сега?

За добро или лошо – да. Може би остарявам, но според мен има огромна разлика между децата, когато започнахме преди 8 години и тези деца сега. Те ме снимат като свиря, пускат на живо, правят си селфи с теб, автографи. Вече не е просто урок, правят го цяло шоу. Истинско забавление е и много зареждащо, защото ние им даваме музиката, а те на нас – детски ентусиазъм и енергия.

Какво най-често те питат децата?

Сещам се веднага за един път, когато им свиря „Малка нощна музика“ и ги питам: „Кажете сега, какво е това: „Малка нощна…?“ и едно детенце казва: „…светулка“ (смее се). Много се забавляваме наистина. Аз нося и една малка цигулчица и половината от часа ги уча да свирят и те много се вълнуват. Някои от тях, като хванат цигулката и виждам, че ръчичките им треперят.

Децата знаят ли, че това е цигулка, преди ти да им я представиш?

В провинцията много от децата изобщо не знаят, че съществува такъв инструмент, не са чували никога и за класическа музика. И за мен тази програма е най-важна там. Тук децата знаят много повече неща. В София, като дойдат на концерт, децата са тихи, стоят по столовете си. А на другите места… Е, не е точно така, да кажем.

Има ли деца, които са пожелавали да свирят на нещо след вашите посещения при тях?

Много деца искат китари и барабани, но тях не ги броя (смее се). Но миналата година едно детенце беше накарало майка си и баща си да му купят цигулка. Ето дори заради това малко нещо цялата програма наистина си струва.